Black Forest City
Вход
Latest topics
Top posters
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост
Нула
Най-много потребители онлайн: 20, на Нед Окт 10, 2021 6:41 am
Нула
Най-много потребители онлайн: 20, на Нед Окт 10, 2021 6:41 am
Дърветата по крайбрежието
3 posters
Съобщение [Страница 1 от 1]
2 Re: Дърветата по крайбрежието Нед Дек 04, 2011 7:03 pm
Лусифия
Една вечер ,погълната от гъста мъгла, Лус се беше облегнала на мъртвото дърво и си пееше някаква песен. Мислеше си за миналото . Въздуха задушаваше белите дробове на всеки , който беше навън по това време. Луната осветяваше земята , а падналите капчици по листата на мъртвото дърво, блестяха през безплътните мрежи на мъглата .
Една есенна и студена вечер, но точно тя беше различна от другите .Тих вятър мяташе изсушените паднали на земята листа. Лу обожаваше това време. Едно листо падна върху главата на Лусифия.
До дървото малко по-надолу има река наречена “ Лилия “ . В тази река всяка вечер независимо от сезоните цъфтят безброй малки и големи водни лилии . Най-красивите и изящни на света. Лус обожава да гледа ,особено вечер , нейна любима лилия ( тя я смяташе за по-различна от другите по някаква странна причина) , как се отваряше и едрите капки вода да й предават красив и нереален вид.
Точно при падането на това изсъхнало листо , Лус се стресна и се огледа дали има някой друг освен нея. Тя не виждаше никой , но за един кратък миг зърна с периферията си черна сянка от към реката. Страх обзе цялото й тялото . Бързо се изправи и се допря до дървото с гръб към него. За момент спря да диша. Леко показа главата си, за да може да погледне към реката. Светло сините й очи се показаха иззад дървото. Черната й коса се извиси над земята .Лусифия отвори широко очи. За първи път виждаше различна фигура на човешко същество . От много време не беше виждала въобще жива душа освен черните гарвани , които бяха кацнали върху клоните на мъртвото дърво , и й правиха компания. Лулу се вгледа по- добре. Тя виждаше нещо различно в този така да се нарече човек . Имаше дълга черна коса , която изглеждаше мека като нишките на мрака и бяла като кост кожа . Тя не можеше да види лицето му , но отвътре усещаше , че той не е като останалите.
[b]
Една есенна и студена вечер, но точно тя беше различна от другите .Тих вятър мяташе изсушените паднали на земята листа. Лу обожаваше това време. Едно листо падна върху главата на Лусифия.
До дървото малко по-надолу има река наречена “ Лилия “ . В тази река всяка вечер независимо от сезоните цъфтят безброй малки и големи водни лилии . Най-красивите и изящни на света. Лус обожава да гледа ,особено вечер , нейна любима лилия ( тя я смяташе за по-различна от другите по някаква странна причина) , как се отваряше и едрите капки вода да й предават красив и нереален вид.
Точно при падането на това изсъхнало листо , Лус се стресна и се огледа дали има някой друг освен нея. Тя не виждаше никой , но за един кратък миг зърна с периферията си черна сянка от към реката. Страх обзе цялото й тялото . Бързо се изправи и се допря до дървото с гръб към него. За момент спря да диша. Леко показа главата си, за да може да погледне към реката. Светло сините й очи се показаха иззад дървото. Черната й коса се извиси над земята .Лусифия отвори широко очи. За първи път виждаше различна фигура на човешко същество . От много време не беше виждала въобще жива душа освен черните гарвани , които бяха кацнали върху клоните на мъртвото дърво , и й правиха компания. Лулу се вгледа по- добре. Тя виждаше нещо различно в този така да се нарече човек . Имаше дълга черна коса , която изглеждаше мека като нишките на мрака и бяла като кост кожа . Тя не можеше да види лицето му , но отвътре усещаше , че той не е като останалите.
[b]
Последната промяна е направена от Лусифия на Сря Яну 11, 2012 7:21 pm; мнението е било променяно общо 1 път
3 Re: Дърветата по крайбрежието Нед Дек 04, 2011 7:59 pm
Молашар
-Млъкваш ли някога ? - изсумтя Молашар . Беше се излегнал във въздуха . Мракът се беше материализирал под него , създавайки перфектното легло . Единственото,което му пречеше да заспи,беше Дан,който не спираше да му говори .
-Това реторичен въпрос ли беше ? - Гласът на Дан прокънтя в главата на Бога на Нощта.Той се бе настанил в една от най-тъмните утроби на съзнанието му и не го оставяше да заспи. - Докога ще продължи това...Защо избра точно мен ? Не можеш ли просто да ме убиеш ?
-Повярвай ми...ако можех ,щях да съм те убил най-малко триста пъти. Сега ме остави да заспя , преди наистина да се ядосам . - След тези думи на Молашар , момчето млъкна и не проговори повече.Богът се почувства малко гузно,но накрая започна да се унася.Точно преди да заспи,Дан започна да пее с цяло гърло.Богът отвори очи и изкрещя:
-КРАЙ.ТОВА БЕШЕ. - Скочи от облака и се засили с всичка сила към брега на реката.Въртеше се надолу с бясна скорост,а косата му се мяташе на всички страни,сякаш също беше оживяла.Дан от своя страна се заливаше от смях.Винаги намираше начин да побърка Молашар,когато му доскучае.
Малко преди да достигне брега,забави ход.Над брега надвисна тъмна сянка,лъхаща на студ и смърта.Спусна се и кацна на един чинар.Малко по-надолу стоеше младо момиче.Сякаш сияеше в мрака,забелязваше се от километър. Слезе от дървото и тръгна бавно към нея.Тя сякаш се изплаши и се скри зад едно дърво . После сякаш любопитството и надделя и тя показа едното си око.Дан се закова на място.Очите и бяха светлосини,също като сини пламъци.Малки сини пламъчета,които светеха в мрака на нощта. Отначало си помисли , че може да е от Диаболус,но всякакви съмнения изчезнаха от главата му,когато и тя пристъпи напред.Нямаше как да е обикновен човек.
-Какво правиш тук по това време на нощта ? - прошепна той ,но ако съдеше по реакцията й,тя го беше чула.Сега говореха двамата.Даниел и Молашар - двамата бяха едновременно силно заинтересовани от странното момиче.
-Това реторичен въпрос ли беше ? - Гласът на Дан прокънтя в главата на Бога на Нощта.Той се бе настанил в една от най-тъмните утроби на съзнанието му и не го оставяше да заспи. - Докога ще продължи това...Защо избра точно мен ? Не можеш ли просто да ме убиеш ?
-Повярвай ми...ако можех ,щях да съм те убил най-малко триста пъти. Сега ме остави да заспя , преди наистина да се ядосам . - След тези думи на Молашар , момчето млъкна и не проговори повече.Богът се почувства малко гузно,но накрая започна да се унася.Точно преди да заспи,Дан започна да пее с цяло гърло.Богът отвори очи и изкрещя:
-КРАЙ.ТОВА БЕШЕ. - Скочи от облака и се засили с всичка сила към брега на реката.Въртеше се надолу с бясна скорост,а косата му се мяташе на всички страни,сякаш също беше оживяла.Дан от своя страна се заливаше от смях.Винаги намираше начин да побърка Молашар,когато му доскучае.
Малко преди да достигне брега,забави ход.Над брега надвисна тъмна сянка,лъхаща на студ и смърта.Спусна се и кацна на един чинар.Малко по-надолу стоеше младо момиче.Сякаш сияеше в мрака,забелязваше се от километър. Слезе от дървото и тръгна бавно към нея.Тя сякаш се изплаши и се скри зад едно дърво . После сякаш любопитството и надделя и тя показа едното си око.Дан се закова на място.Очите и бяха светлосини,също като сини пламъци.Малки сини пламъчета,които светеха в мрака на нощта. Отначало си помисли , че може да е от Диаболус,но всякакви съмнения изчезнаха от главата му,когато и тя пристъпи напред.Нямаше как да е обикновен човек.
-Какво правиш тук по това време на нощта ? - прошепна той ,но ако съдеше по реакцията й,тя го беше чула.Сега говореха двамата.Даниел и Молашар - двамата бяха едновременно силно заинтересовани от странното момиче.
4 Re: Дърветата по крайбрежието Сря Яну 11, 2012 7:16 pm
Лусифия
През цялото време това момче се беше втренчило в нея. То горе-долу изглеждаше колкото нея на години. Стана й смешно , една малка почти незабележима усмивка за миг се появи на лицето , но за съжаление траеше няколко секунди , след които отново се появи сериозност. Още чувстваше страха. Тя пристъпи напред , защото реши , че той е един от хората от близкото селце. При тази крачка богинята усети чувство на празнота и студенина . Момичето забрави всичко , което си мислеше за него. Лулу беше толкова малка и безсилна пред него. Когато той я попита какво прави тук по това време на вечерта , Лусифия направи две крачки назад и тръгна към гората, изчезваща в мрак и сива мъгла, която заличаваше всякакви следи от живот. Докато бягаше , чернокосата богиня не знаеше какво прави нито какво се случваше , само страха й командваше тялото . Тя беше много изморена и изтощена . Използваше последните си сили, след като от няколко дена единствено пиеше вода от един кладенец до селцето Мюри. Странното момче стоеше неподвижно на едно място. Не можеше да разбере , защо тя пристъпи напред , а след това побягна като изплашен черен заек . Лус продължаваше да бяга , косата й се мяташе като разбунтували се сенки , насред гора пълна с опасности . Тя се измори . Не чуваше никакви стъпки. Обърна се. В далечината виждаше фигурата на странния човек. Той просто я гледаше. Синеоката богиня усети облекчение. Когато пак го погледна , той пристъпваше напред. Черен облак се движеше зад него. Лулу пристъпи назад. В този момент един малък корен на стария дъб , който беше около един метър зад нея, я спъна и момичето се озова на земята. Чернокосото момче се движеше много бързо. С всяко едно мигане на Лус , той идваше все по- близо и по-близо.Тя беше забравила да го огледа в лице. От паника бе забравила всичко. Пълзейки по земята, тя се опита да се отдалечи, но единственото, което имаше беше да се облегне на дъба. Усещаше изгаряща болка, която идваше от глезена й . Очите на богинята се насълзиха без да го осъзнава . Застана неподвижно и гледаше как момчето вече беше на 20 метра от нея. Косата й се бе разрошила толкова много,а гримът й размазан от опитите да махне падащата й коса по лицето. Лусифия все още усещаше как страха й блокираше всяко нейно движение. Тя стисна силно очи. Няколко сълзи се спуснаха и паднаха на изсушената почва, молеща за вода.
Богинята на мрака просто сложи ръцете си пред очите и спря да мисли за каквото и да е . Черното й дънки беше разпокъсано, а черното потниче раздърпано от клоните на зловещите дървета. Бялата й кожа я сливаше с гъстата мъгла. Така Лусифия трепереше и седеше, скътала се в корените на възрастния дъб, сгънала краката си и ръцете й ,които закриваха лицето.
Богинята на мрака просто сложи ръцете си пред очите и спря да мисли за каквото и да е . Черното й дънки беше разпокъсано, а черното потниче раздърпано от клоните на зловещите дървета. Бялата й кожа я сливаше с гъстата мъгла. Така Лусифия трепереше и седеше, скътала се в корените на възрастния дъб, сгънала краката си и ръцете й ,които закриваха лицето.
5 Re: Дърветата по крайбрежието Сря Яну 11, 2012 7:19 pm
Молашар
Безсмъртната внезапно се обърна и побягна в противоположната посока на Дан.Той не успя да я повика обратно - Молашар имаше пълен контрол над тялото му...а що се отнася до Дан – сякаш бе зазидан в едно отдалечено кътче в главата му.Кътче,от което момчето можеше да вижда и да чува всичко,но не и да усеща,каквото усеща Бога на нощта.Можеше да се обзаложи,че вмомента той усещаше глад .Никога не можеше да задоволи жаждата си за кръв.Последната му мисъл бе подкрепена с думите на Молашар –“Отдавна не бях опитвал кръв на безсмъртна.”.Думите изкънтяха в съзнанието му и ако Дан имаше собствено тяло,сигурно кръвта му щеше да замръзне.Искаше да извика,но не можеше.Не можеше дори да си поеме дъх.Отне му около минута,за да разбере какво се е заставил да направи безсмъртния.-“НЕ!”-опита се да изкрещи той,но думите му достигнаха единствено до господаря на мрака и го накараха да се усмихне.
Молашар отвори дланта си за мрака и му позволи да се увие около китката му. Мракът около него запулсира с особена сила - той отвори дланта си за него и му позволи да се увие около китката му
Внезапно всичко в радиус от километър всякаш спря.Времето сякаш спря – не се чуваше дори вятърът. Усещаше чуждо присъствие – като атмосферно налягане,като статично електричество...като затишие пред буря.Атмосфера на злокобно очакване и напрежение. Тази тишина му напомняше за измамния блясък,от който ледът изглежда твърд,но се счупва още щом стъпиш върху него.
С едно щракване на пръстите , той се озова на метър от богинята за част от секундата,прекосявайки мъглата . Тя лежеше на земята,скрила лице в ръцете си. Ужасяващите сенки,които хвърляха дърветата,се притаиха в очакване.
-Бягай...-каза Дан.Богинята изглежда го чу,защото го погледна въпросително.Това беше лъча на надежда,който чакаше момчето хилядолетия.Внезапно бе успял да възвърне контрол над думите си,макар и за секунда.Молашар се изпълни с ярост и го натисна още по – дълбоко в собственият му ум.Дан вече дори не можеше да вижда,тъй като се бе потопил в обятията на тъмнината,която го бе обгърнала,сякаш изтъкана от коприна. Сънят го надвиваше ,дърпаше го надолу и давеше логиката и здравия му разум...Затова момчето се хвана като удавник за сламка – можеше единствено да чува.Заслуша се внимателно и чу нещо,което имаше силата да го спаси .Чу как дъжда се сипеше тихо върху езерото.Любимият му звук.
Междувременно,докато момчето се бореше да възвърне контрол над себе си,мракът проникна в богинята с изгарящо нетърпение и проряза алени нишки по нежната кожа на ръката й.Виковете й сякаш разкъсваха нощта и Молашар би се обзаложил,че ако можеше,нощта би започнала да кърви.
Цареше призрачен полумрак,сред който се лееше дъждът. Нощта преваляше,луната се издигаше все по-високо...
Внезапно нишките мрак се прибраха обратно в плетеницата около тялото му.Точно когато богинята се бе отказала да се бори.
-Време е да си ходиш,Молашар – Дан можеше да се обзаложи,че думите излязоха наистина от устата му.Огромният въпрос,който се бе изписал на лицето на безсмъртната също го доказваше.Синеочкото бе възвърнал напълно контрола над себе си.Сега трябваше да се опита да прогони господаря на мрака.Внезапно ледена болка проряза главата му и стигна до гърдите,където разцъфтя в нещо друго-невъзможност да си поеме дъх и ледена тръпка под ребрата – което му се стори едновременно ужасяващо и пленително. “Ако трябва, ще те убия с леден огън отвътре,преди да изчезна напълно,нищожество!”- Гласът му бе остър и студен,като късчета лед.Но прозвуча само в главата на момчето,което му даде кураж да продължи да се бори.Извиваше се на земята,като змия,и викаше умолително.
Внезапно усети топла нежна длан на лицето си.Отвори очи и видя,че богинята е застанала над него с ръка,подпряна на бузата му. Беше толкова близо до нея,че успя да види тъмните точици в светлите й очи.Малко след това тя заговори с успокояващ за Дан глас :
- Излекувай го, отнеми болката му, накарай агонията му да залезе като вечерното слънце зад хоризонта , отдавайки последен проблясък на очакващото нощно небе. - Гърчовете му моментално се упокоиха.Едновременно с това над него надвисна тъмна сянка,лъхаща на студ и смърт.Спусна се, кацна на един чинар и проговори със свой глас:
-Рано или късно,ще се върна за вас.Ще се върна тогава,когато най-малко ме очаквате,но ще се върна и ще ви изпепеля!-Неоформената сянка изчезна и на нейно място от нищото се материализира огромен гарван , който излетя,потапяйки се в мрака на нощта.Богинята се усмихна,явно разбираше всичко.
Умът му искаше да избяга от мисълта за смъртта.Чувстваше се притиснат от смъртта,от обещанието за смърт навсякъде около себе си,от тежестта на смъртта върху гърдите му,сякаш всяка отделна смърт беше като огромен камък,който му пречеше да диша-тази на баща му и на двамата му братя-не можеше да помръдне,притиснат под тежестта на толкова много смърт.
Коремът го болеше,сякаш току-що беше повърнал,сякаш нещо беше изтръгнато насила от него-нещо,с което тялото му не бе искало да се раздели с години.
Синеокото момиче стоеше до него и се усмихваше.Дан беше развил нещо като имунитет към глупавите ситуации.Така че,когато се поколеба,то не бе от нежелание да говори,а просто защото не беше сигурен какво трябва да каже,затова се огледа наоколо,докато се мъчеше да възвърне дар слово.
Светулки се носеха напред-назад из тревата като мъниста от призрачна зелена светлина,а луната изглеждаше толкова голяма.Едновременно с това,придаваше усещането,че човек може да я докосне,стига само да се протегне с ръка.
В сребристият лунен лъч светлина,който падаше през короната на едно от дърветата , кожата му беше толкова бледа,че изглеждаше почти прозрачна,сякаш щеше да му остане синина от най-лекия допир.
Богинята продължаваше да го гледа загрижено,докато той гледаше в езерото,което бе оголено от луната,и си представяше колко вълшебно би било да се изкъпе в лунна светлина. Когато беше малък,изпадаше в транс просто като седнеше до прозореца и като гледаше дъжда...и ето,че сега това го бе спасило.
След като разбра,че момчето няма да каже нищо,тя реши да се представи и да му обясни какво се случва...
Молашар отвори дланта си за мрака и му позволи да се увие около китката му. Мракът около него запулсира с особена сила - той отвори дланта си за него и му позволи да се увие около китката му
Внезапно всичко в радиус от километър всякаш спря.Времето сякаш спря – не се чуваше дори вятърът. Усещаше чуждо присъствие – като атмосферно налягане,като статично електричество...като затишие пред буря.Атмосфера на злокобно очакване и напрежение. Тази тишина му напомняше за измамния блясък,от който ледът изглежда твърд,но се счупва още щом стъпиш върху него.
С едно щракване на пръстите , той се озова на метър от богинята за част от секундата,прекосявайки мъглата . Тя лежеше на земята,скрила лице в ръцете си. Ужасяващите сенки,които хвърляха дърветата,се притаиха в очакване.
-Бягай...-каза Дан.Богинята изглежда го чу,защото го погледна въпросително.Това беше лъча на надежда,който чакаше момчето хилядолетия.Внезапно бе успял да възвърне контрол над думите си,макар и за секунда.Молашар се изпълни с ярост и го натисна още по – дълбоко в собственият му ум.Дан вече дори не можеше да вижда,тъй като се бе потопил в обятията на тъмнината,която го бе обгърнала,сякаш изтъкана от коприна. Сънят го надвиваше ,дърпаше го надолу и давеше логиката и здравия му разум...Затова момчето се хвана като удавник за сламка – можеше единствено да чува.Заслуша се внимателно и чу нещо,което имаше силата да го спаси .Чу как дъжда се сипеше тихо върху езерото.Любимият му звук.
Междувременно,докато момчето се бореше да възвърне контрол над себе си,мракът проникна в богинята с изгарящо нетърпение и проряза алени нишки по нежната кожа на ръката й.Виковете й сякаш разкъсваха нощта и Молашар би се обзаложил,че ако можеше,нощта би започнала да кърви.
Цареше призрачен полумрак,сред който се лееше дъждът. Нощта преваляше,луната се издигаше все по-високо...
Внезапно нишките мрак се прибраха обратно в плетеницата около тялото му.Точно когато богинята се бе отказала да се бори.
-Време е да си ходиш,Молашар – Дан можеше да се обзаложи,че думите излязоха наистина от устата му.Огромният въпрос,който се бе изписал на лицето на безсмъртната също го доказваше.Синеочкото бе възвърнал напълно контрола над себе си.Сега трябваше да се опита да прогони господаря на мрака.Внезапно ледена болка проряза главата му и стигна до гърдите,където разцъфтя в нещо друго-невъзможност да си поеме дъх и ледена тръпка под ребрата – което му се стори едновременно ужасяващо и пленително. “Ако трябва, ще те убия с леден огън отвътре,преди да изчезна напълно,нищожество!”- Гласът му бе остър и студен,като късчета лед.Но прозвуча само в главата на момчето,което му даде кураж да продължи да се бори.Извиваше се на земята,като змия,и викаше умолително.
Внезапно усети топла нежна длан на лицето си.Отвори очи и видя,че богинята е застанала над него с ръка,подпряна на бузата му. Беше толкова близо до нея,че успя да види тъмните точици в светлите й очи.Малко след това тя заговори с успокояващ за Дан глас :
- Излекувай го, отнеми болката му, накарай агонията му да залезе като вечерното слънце зад хоризонта , отдавайки последен проблясък на очакващото нощно небе. - Гърчовете му моментално се упокоиха.Едновременно с това над него надвисна тъмна сянка,лъхаща на студ и смърт.Спусна се, кацна на един чинар и проговори със свой глас:
-Рано или късно,ще се върна за вас.Ще се върна тогава,когато най-малко ме очаквате,но ще се върна и ще ви изпепеля!-Неоформената сянка изчезна и на нейно място от нищото се материализира огромен гарван , който излетя,потапяйки се в мрака на нощта.Богинята се усмихна,явно разбираше всичко.
Умът му искаше да избяга от мисълта за смъртта.Чувстваше се притиснат от смъртта,от обещанието за смърт навсякъде около себе си,от тежестта на смъртта върху гърдите му,сякаш всяка отделна смърт беше като огромен камък,който му пречеше да диша-тази на баща му и на двамата му братя-не можеше да помръдне,притиснат под тежестта на толкова много смърт.
Коремът го болеше,сякаш току-що беше повърнал,сякаш нещо беше изтръгнато насила от него-нещо,с което тялото му не бе искало да се раздели с години.
Синеокото момиче стоеше до него и се усмихваше.Дан беше развил нещо като имунитет към глупавите ситуации.Така че,когато се поколеба,то не бе от нежелание да говори,а просто защото не беше сигурен какво трябва да каже,затова се огледа наоколо,докато се мъчеше да възвърне дар слово.
Светулки се носеха напред-назад из тревата като мъниста от призрачна зелена светлина,а луната изглеждаше толкова голяма.Едновременно с това,придаваше усещането,че човек може да я докосне,стига само да се протегне с ръка.
В сребристият лунен лъч светлина,който падаше през короната на едно от дърветата , кожата му беше толкова бледа,че изглеждаше почти прозрачна,сякаш щеше да му остане синина от най-лекия допир.
Богинята продължаваше да го гледа загрижено,докато той гледаше в езерото,което бе оголено от луната,и си представяше колко вълшебно би било да се изкъпе в лунна светлина. Когато беше малък,изпадаше в транс просто като седнеше до прозореца и като гледаше дъжда...и ето,че сега това го бе спасило.
След като разбра,че момчето няма да каже нищо,тя реши да се представи и да му обясни какво се случва...
6 Re: Дърветата по крайбрежието Вто Фев 07, 2012 11:02 am
Лусифия
Богинята все още изпитваше болка ,която тръгваше от глезена и не можеше да помръдне. Сякаш нощта беше спряла,а всичко наоколо бе погълнато в мрак и пустош . Бе изчезнало дори чувството за живот...
Лусифия лежеше неподвижна на земята , макар тялото й да трепереше от страх какво ли може да се случи. Тя се надяваше той да си тръгне , да се е припознал или да има добри намерения. Но за съжаление долавяше шума , с който той се приближаваше все по-близо. Богинята на мрака усещаше как студените сенки ,които търсеха жива плът и кръв , се доближават до нея. Пулсът й рязко се ускори. Затвори очи и се вслуша в погълната от плътен мрак гора. Надяваше се някой да й помогне, да я избави от гладните сенки, но всички надежди , които имаше, умряха. Изведнъж из гората се разнесе силен глас.:
- Бягай !
Надеждата й, че някой може да помогне , се върна и синеокото момиче усети леко успокоение. Разтвори леко пръстите си , за да види какво се случва, но единственото което виждаше беше момчето , от което бягаше. Той изглеждаше истински разгневен- сякаш в него имаше друг човек -друга душа , която иска тялото и контрола над него. Момичето беше много объркано. За момент черната фигура се загледа в нищото. Богинята на мрака се сгуши още повече в дървото и отново закри лицето си с ръце. Искаше й се той да си е променил плановете с нея и да е размислил , но след дълбока пуста тишина , тя усети как той я изпепелява с поглед. Единственото, което я успокои след като разбра ,че е сама, беше как дъжда тихо падаше върху водата и се сипеше върху богинята. Лулу обожаваше дъжда , както и да бъде под него,да плува, докато се сипе върху водата или просто да седи под него.
Изведнъж мрачният мъж изпъна ръка към Лус...мракът погали нежната й кожа , след което проникна в нея . Виковете на богинята се разнесоха из цялата гора . Кръвта бавно се стичаше по ръцете й и напояваше напукалата се от суша почва. Чернокосото момиче изпитваше изгаряща болка , която я караше вика и освен с кръвта , земята се напояваше също и със сълзи, които пълзяха по пребледнялото й лице. Лусифия се съпротивляваше . Опита се да се измъкне , да избяга, да се върне в нейното царство , искаше й се вече да е ден и всичко да свърши. Безпомощно се дърпаше от обвилия я мрак . Момчето я гледаше някак си задоволен от постъпката си . Една голяма и страшна усмивка бе изписана на лицето му. Дъждът започна да се сипе малко по-бързо,а шума в рекичката стана силен и пленителен за съзнанието на богинята. Тя вече нямаше сили да се бори- изтощена от всичко ,тя остави черния мрак да се храни със студената й кръв. Независимо в какви ситуации- дали ще е студено , дали ще бъде в ледена вода-всяка част от тялото на Лус беше топла , а понякога може да се каже гореща.
В този момент нишките на мрака се прибраха-освободиха тялото на момичето. Богинята се почувства свободна. Болката внезапно намаля. Вече можеше да се контролира. Синеоката богиня хвана с двете си ръце раменете и ги плъзна бавно към китката . Раните незнайно как се затваряха и след себе си оставаха съвсем малки избледнели следи. Белези , които тя щеше да помни винаги. Лулу погледна към мрачната фигура ,извисяваща се над нея . Този път той я гледаше съжалително и сериозно. Устата му се отвори и тя съвсем ясно чуваше :
- Време е да си ходиш , Молашар.
“ Молашар ?? Така ли се казва ? “ Мислите на привидно младото момиче минаваха през ума й за част от секундата. Лусифия си спомни как като малка баща й постоянно и разказваше за разни минали случки из различни царства. Точно това име и тази история винаги е била в съзнанието на богинята.
Когато баща й разказваше всяка вечер разни неща , тя винаги го молеше отново и отново да й разказва тази история. “ Това е богът на Мрака ! “ . Толкова нереално й се струваше . Винаги си е мислила , че това е измислица и , че се предава от поколения, но до този момент. В историята на баща й богът нямал свое тяло .След години търсене намерил подходящо и го пленил. Ето защо тя чувстваше, че в тялото на този човек се бунтува душа , която си иска своето тяло . Изкълчения глезен все още й причиняваше малко болка , но тя направи опити да се помръдне. Изплашена какво може да й направи богът, тя отново го погледна. Той падна на земята . Лус усещаше , че той изпитва силна болка , която не му позволяваше да диша. Той се извиваше на земята и викаше . Богинята на мрака изпитваше болка при вида на момчето . Не знаеше какво да направи. Искаше й се да спре пронизващата го болка. Тя се изправи , преглътна болката от крака си и седна на колене точно до него. Лусифия сложи главата му на краката си и хвана лицето му с ръка. Момичето усети нежната му пребледняла кожа. В съзнанието й минаваше едно заклинание , което й се беше сторило много красиво и го беше научила наизуст. Не беше сигурна за какво е , но все пак се опита. От устата й бавно излизаха думите една по една:
- Излекувай го , отнеми болката му, накарай агонията му да залезе като вечерното слънце зад хоризонта, отдавайки последен проблясък на очакващото нощно небе.
Тялото на момчето се успокои. Лека усмивка се появи на лицето й .
Черна сянка се извиси над тях и кацна на един клон . “ Няма ли да се разкараш най-накрая , достатъчно болка ни причини “ Погледът на Лус беше изпълнен със злоба,а Богът на нощта проговори- започна да ги заплашва със смърт ,а Богинята дори не го слушаше-тя се бе вгледала в лицето на момчето. Усещаше голямо безпокойство вътре в него, но не знаеше наистина какво му се е случило. Тя съвсем леко плъзна ръката си от лицето към гърдите му. Сърцето му биеше бавно и толкова силно , че тя го усещаше. “Колко ли болка се е насъбрала в сърцето му.” Помисли си тя. Докато мислеше , Лулу осъзна , че все още се усмихва. Странно чувство премина през цялото й тяло. На Лусифия й беше ясно , че той сигурно е още объркан , а нея прекалено много я беше срам за да го заговори. Момчето се беше загледало към реката. Кожата му беше по-бяла дори и от кост.
Чернокосото момиче също гледаше реката. Пленяващо чувство обзе богинята. Леко сипещия се дъжд и лунната светлина , която осветяваше включително всяка капчица на водните лилии . Малки светулки летяха или бяха кацнали на Мъртвото дърво. Под него сенките играеха като нощни духове.
Момичето отново погледна в краката си където още лежеше непознатото момче. Тя не издържа и проговори:
- Здравей . Малко смущаващо се получи , но все пак… приятно ми е да се запознаем. Аз съм Лусифия. Богинята на мрака. Попринцип всеки ден и всяка вечер седя под това дърво там . – Тя показа Мъртвото дърво . – това е моят дом , макар че кралството ми се намира от другата страна на реката. Надявам се да си по-добре и не се плаши от мен . Аз съм съвсем обикновено момиче, малко съм странна , но от теб зависи как ти виждаш. Не съм магьосница или каквото и да е , това което казах беше съвсем случайно съвпадение . – Лус тихо се изкикоти. – Може ли да ми кажеш как се казваш, защото от много време искам да науча името ти.
Тя преметна косата си зад едното ухо и сложи ръката си на земята . Нещо нежно и меко имаше под нея. Беше косата му. Някак си изящна. Богинята видя смущение , че я е докоснала и си премести ръката върху рамото му и започна с пръст да рисува разни неща. Все още беше усмихната и някак си радостна от ситуацията. Изведнъж с топъл и приятен глас той проговори:
- Аз съм Даниел . – Момчето се изправи на колене и погледна синеокото момиче в очите. – Съжалявам , че те изплаших. Молашар е виновен за абсолютно всичко.
Дан хвана ръката на Лусифия и я огледа . Виждаше бледите нишки причинени от бога на нощта.
- Много съжалявам .
- Хей , спокойно ! Всичко е наред. Не си виновен ти . – Тя му се усмихна .
И двамата едновременно се вгледаха в реката. Лулу ужасно много искаше да влезе във водата. Толкова рядко се случваше да вали и луната да е толкова ниско от обикновеното . “ Какво пък толкова “ . Младото момиче се изправи :
- Идваш ли ? – И отправи поглед към реката. Даниел я изгледа странно сякаш тя се шегуваше или просто не я разбра.
Лус събу дънките си и се отправи към реката “ Лилия” . Гримът й беше толкова размазан , а косата толкова разрошена , че дори не се замисли когато влезе във водата, и се гмурна дълбоко. За половин минута , тя се наслаждаваше на мелодията от падащите капки на дъжда върху водата. Усещането , че тя отново е в безопасност се върна .
След миг изплува на повърхността. Вдиша свежия въздух , който изпълни дробовете й , и погледна настрани , в опит да намери момчето. Тя забеляза , че Дан още седеше на същото място и просто я гледаше.
Лусифия лежеше неподвижна на земята , макар тялото й да трепереше от страх какво ли може да се случи. Тя се надяваше той да си тръгне , да се е припознал или да има добри намерения. Но за съжаление долавяше шума , с който той се приближаваше все по-близо. Богинята на мрака усещаше как студените сенки ,които търсеха жива плът и кръв , се доближават до нея. Пулсът й рязко се ускори. Затвори очи и се вслуша в погълната от плътен мрак гора. Надяваше се някой да й помогне, да я избави от гладните сенки, но всички надежди , които имаше, умряха. Изведнъж из гората се разнесе силен глас.:
- Бягай !
Надеждата й, че някой може да помогне , се върна и синеокото момиче усети леко успокоение. Разтвори леко пръстите си , за да види какво се случва, но единственото което виждаше беше момчето , от което бягаше. Той изглеждаше истински разгневен- сякаш в него имаше друг човек -друга душа , която иска тялото и контрола над него. Момичето беше много объркано. За момент черната фигура се загледа в нищото. Богинята на мрака се сгуши още повече в дървото и отново закри лицето си с ръце. Искаше й се той да си е променил плановете с нея и да е размислил , но след дълбока пуста тишина , тя усети как той я изпепелява с поглед. Единственото, което я успокои след като разбра ,че е сама, беше как дъжда тихо падаше върху водата и се сипеше върху богинята. Лулу обожаваше дъжда , както и да бъде под него,да плува, докато се сипе върху водата или просто да седи под него.
Изведнъж мрачният мъж изпъна ръка към Лус...мракът погали нежната й кожа , след което проникна в нея . Виковете на богинята се разнесоха из цялата гора . Кръвта бавно се стичаше по ръцете й и напояваше напукалата се от суша почва. Чернокосото момиче изпитваше изгаряща болка , която я караше вика и освен с кръвта , земята се напояваше също и със сълзи, които пълзяха по пребледнялото й лице. Лусифия се съпротивляваше . Опита се да се измъкне , да избяга, да се върне в нейното царство , искаше й се вече да е ден и всичко да свърши. Безпомощно се дърпаше от обвилия я мрак . Момчето я гледаше някак си задоволен от постъпката си . Една голяма и страшна усмивка бе изписана на лицето му. Дъждът започна да се сипе малко по-бързо,а шума в рекичката стана силен и пленителен за съзнанието на богинята. Тя вече нямаше сили да се бори- изтощена от всичко ,тя остави черния мрак да се храни със студената й кръв. Независимо в какви ситуации- дали ще е студено , дали ще бъде в ледена вода-всяка част от тялото на Лус беше топла , а понякога може да се каже гореща.
В този момент нишките на мрака се прибраха-освободиха тялото на момичето. Богинята се почувства свободна. Болката внезапно намаля. Вече можеше да се контролира. Синеоката богиня хвана с двете си ръце раменете и ги плъзна бавно към китката . Раните незнайно как се затваряха и след себе си оставаха съвсем малки избледнели следи. Белези , които тя щеше да помни винаги. Лулу погледна към мрачната фигура ,извисяваща се над нея . Този път той я гледаше съжалително и сериозно. Устата му се отвори и тя съвсем ясно чуваше :
- Време е да си ходиш , Молашар.
“ Молашар ?? Така ли се казва ? “ Мислите на привидно младото момиче минаваха през ума й за част от секундата. Лусифия си спомни как като малка баща й постоянно и разказваше за разни минали случки из различни царства. Точно това име и тази история винаги е била в съзнанието на богинята.
Когато баща й разказваше всяка вечер разни неща , тя винаги го молеше отново и отново да й разказва тази история. “ Това е богът на Мрака ! “ . Толкова нереално й се струваше . Винаги си е мислила , че това е измислица и , че се предава от поколения, но до този момент. В историята на баща й богът нямал свое тяло .След години търсене намерил подходящо и го пленил. Ето защо тя чувстваше, че в тялото на този човек се бунтува душа , която си иска своето тяло . Изкълчения глезен все още й причиняваше малко болка , но тя направи опити да се помръдне. Изплашена какво може да й направи богът, тя отново го погледна. Той падна на земята . Лус усещаше , че той изпитва силна болка , която не му позволяваше да диша. Той се извиваше на земята и викаше . Богинята на мрака изпитваше болка при вида на момчето . Не знаеше какво да направи. Искаше й се да спре пронизващата го болка. Тя се изправи , преглътна болката от крака си и седна на колене точно до него. Лусифия сложи главата му на краката си и хвана лицето му с ръка. Момичето усети нежната му пребледняла кожа. В съзнанието й минаваше едно заклинание , което й се беше сторило много красиво и го беше научила наизуст. Не беше сигурна за какво е , но все пак се опита. От устата й бавно излизаха думите една по една:
- Излекувай го , отнеми болката му, накарай агонията му да залезе като вечерното слънце зад хоризонта, отдавайки последен проблясък на очакващото нощно небе.
Тялото на момчето се успокои. Лека усмивка се появи на лицето й .
Черна сянка се извиси над тях и кацна на един клон . “ Няма ли да се разкараш най-накрая , достатъчно болка ни причини “ Погледът на Лус беше изпълнен със злоба,а Богът на нощта проговори- започна да ги заплашва със смърт ,а Богинята дори не го слушаше-тя се бе вгледала в лицето на момчето. Усещаше голямо безпокойство вътре в него, но не знаеше наистина какво му се е случило. Тя съвсем леко плъзна ръката си от лицето към гърдите му. Сърцето му биеше бавно и толкова силно , че тя го усещаше. “Колко ли болка се е насъбрала в сърцето му.” Помисли си тя. Докато мислеше , Лулу осъзна , че все още се усмихва. Странно чувство премина през цялото й тяло. На Лусифия й беше ясно , че той сигурно е още объркан , а нея прекалено много я беше срам за да го заговори. Момчето се беше загледало към реката. Кожата му беше по-бяла дори и от кост.
Чернокосото момиче също гледаше реката. Пленяващо чувство обзе богинята. Леко сипещия се дъжд и лунната светлина , която осветяваше включително всяка капчица на водните лилии . Малки светулки летяха или бяха кацнали на Мъртвото дърво. Под него сенките играеха като нощни духове.
Момичето отново погледна в краката си където още лежеше непознатото момче. Тя не издържа и проговори:
- Здравей . Малко смущаващо се получи , но все пак… приятно ми е да се запознаем. Аз съм Лусифия. Богинята на мрака. Попринцип всеки ден и всяка вечер седя под това дърво там . – Тя показа Мъртвото дърво . – това е моят дом , макар че кралството ми се намира от другата страна на реката. Надявам се да си по-добре и не се плаши от мен . Аз съм съвсем обикновено момиче, малко съм странна , но от теб зависи как ти виждаш. Не съм магьосница или каквото и да е , това което казах беше съвсем случайно съвпадение . – Лус тихо се изкикоти. – Може ли да ми кажеш как се казваш, защото от много време искам да науча името ти.
Тя преметна косата си зад едното ухо и сложи ръката си на земята . Нещо нежно и меко имаше под нея. Беше косата му. Някак си изящна. Богинята видя смущение , че я е докоснала и си премести ръката върху рамото му и започна с пръст да рисува разни неща. Все още беше усмихната и някак си радостна от ситуацията. Изведнъж с топъл и приятен глас той проговори:
- Аз съм Даниел . – Момчето се изправи на колене и погледна синеокото момиче в очите. – Съжалявам , че те изплаших. Молашар е виновен за абсолютно всичко.
Дан хвана ръката на Лусифия и я огледа . Виждаше бледите нишки причинени от бога на нощта.
- Много съжалявам .
- Хей , спокойно ! Всичко е наред. Не си виновен ти . – Тя му се усмихна .
И двамата едновременно се вгледаха в реката. Лулу ужасно много искаше да влезе във водата. Толкова рядко се случваше да вали и луната да е толкова ниско от обикновеното . “ Какво пък толкова “ . Младото момиче се изправи :
- Идваш ли ? – И отправи поглед към реката. Даниел я изгледа странно сякаш тя се шегуваше или просто не я разбра.
Лус събу дънките си и се отправи към реката “ Лилия” . Гримът й беше толкова размазан , а косата толкова разрошена , че дори не се замисли когато влезе във водата, и се гмурна дълбоко. За половин минута , тя се наслаждаваше на мелодията от падащите капки на дъжда върху водата. Усещането , че тя отново е в безопасност се върна .
След миг изплува на повърхността. Вдиша свежия въздух , който изпълни дробовете й , и погледна настрани , в опит да намери момчето. Тя забеляза , че Дан още седеше на същото място и просто я гледаше.
7 Re: Дърветата по крайбрежието Нед Авг 26, 2012 11:04 pm
Молашар
Беше толкова странно тялото му отново да се подчинява на мозъка му. Толкова време...затворен в мрачната стая, запечатана в най-далечната утроба на собственото му съзнание, наблюдавайки собствения си живот през едно прозорче...а сега бе на свобода. Чувстваше се като затворник, осъден на смъртна присъда, който с едно щракване на пръсти е успял да избяга. Но скоро се завърна с пълна сила в реалността, защото...ако един затворник избяга, логично е пазачите да го търсят. И той го осъзна напълно.
Преди да успее да помисли къде да се скрие, момичето (не можеше да я приеме като богиня, тя имаше вид на тийнейджър...и такава си остана за него до самия край - момиче) се представи и влезе във водата. Не чу част от думите, които тя му каза, но забеляза, че тя се отправя към чисто черната вода, напомняща на катран, част от която бе осветена от вълшебната луна, оцъклила се като огромно око над тях.
Застави се да я изправи и да я последва, всяка част от тялото му изгаряше да я последва във водата, който напомняше на самото нощно небе, тъй като можеше в нея да види луната и небето, осветено от безбройните звезди...а от друга страна наистина имаше нужда от баня, тъй като Молашар, който се бе настанил в тялото му за повече от хилядолетие, нямаше чувство за усещане и се докосваше до вода веднъж в седмицата, след като протестите от страна на Дан станеха нетърпими. Макар и заключено в себе си, момчето винаги е могло да общува с Бога на Нощта - нещото, което най-много харесваше в цялата работа с "обладаването", ако можеше така да го нарече.
Но, разбира се, рационалното му мислене се включи точно навреме, преди той да се изправи и да потегли към омагьосващото погледа езеро. Не бе имал контрол над собственото си тяло поне хиляда години и смяташе, че не може да контролира крайниците си, което би довело до евентуално удавяне. Сметна, че това не е най-добрия начин да се отблагодари на момичето, задето го е спасила от сигурна смърт. Какво ли щеше да си помисли тя? А какво можеше да каже той? "Здравей, аз съм Дан, така и така си добра с връщането към живот, защо не пробвам да се удавя?" - определено не беше добър в общуването, бе го практикувал само със себичния бог цял живот...не бе говорил с момиче откакто напусна замъка си...
Малко след това главата й се показа на повърхността - кожата й беше толкова бяла, а косата й толкова черна...тя бе също като дете на нощта и той чак сега си даде сметка защо тя е Богинята на Мрака...сякаш се къпеше в него, а той толкова я обичаше и я покриваше като своя майка.
След като разбра, че момчето няма да я придружи в езерото, тя излезе от водата. Няколко секунди по-късно Дан осъзна, че тя нямаше нито капка вода по себе си и се запита дали тя всъщност не се е изкъпала в самия мрак.
-Благодаря ти...- тя само се усмихна и той реши, че трябва да каже още нещо. Погледна ръката й и възкликна - Ръката ти! Тя...
-Да, знам. - отговори тя все така усмихнато и разбиращо и замълча. Явно го остави сам да интерпретира ситуацията и той с ужас, а може би и с радост разбра, че именно мракът е излекувал ръката й. Той я докосна, момичето трепна леко и Дан го забеляза, но въпреки всичко стисна китката й и я завъртя в ръцете си. Внезапно в главата му нахлуха безброй образи. Изведнъж се озова отново в двореца си, а в ръцете си държеше топлата длан на Рейн, момичето приличаше толкова много на Лусифия. Двамата бяха в огромните градини на краля, заобградени от червени рози, които изпълваха въздуха с аромата си. Небето както винаги бе вълшебно. Лъч лунна светлина падаше върху сините очи на Рейн, карайки го да настръхва при всяко нейно движение. Възможно ли бе толкова много да си приличат. И защо тези спомени така неканено нахлуха в съзнанието му, което не бе ползвал сам от столетия? Внезапно безкрайно сините очи се впиха в неговите, ноктите на ръката й се забиха в бузата му и тя заговори. Най-ужасяващото от всичко бе, че заговори с гласа на баща му...
-Ти си виновен за смъртта ми...
Внезапно Дан изкрещя и с това успя да изгони картините, нахлули в главата му. Лусифия бе застанала над него. Положи дланите си на лицето му и го успокои. Дишаше тежко, ръцете й бяха също така топли като тези на Рейн. А те двете сякаш бяха един и същи човек. Възможно ли беше? Все пак момичето беше богиня...но скоро реши да отхвърли тези мисли, макар все още да усещаше, че имаше нещо странно в това момиче, нещо мистериозно - и най-вече начина, по който го гледаше. Сякаш винаги го е познавала. Гледаше го с разбиране, което го плашеше. Какво разбираше тя? Той бе държан под ключ в себе си за безкрайно дълъг период от време, а тя стоеше там и се усмихваше...и не след дълго се почувства изключително гузно, че бе допуснал такива мисли в чисто новото си съзнание. Самото й присъствие го успокояваше, караше го да се чувства в пълна безопасност. А точно тогава той бе така слаб и уязвим. И след като момичето продължи да мълчи, той започна да говори. Беше толкова хубаво отново да говори със собствения си глас, така дълбок и замислен, а не със стържещия тенор на Молашар...
-Виж, още веднъж ти...
-Не е нужно да ми благодариш сто пъти - прекъсна го тя на средата на изречението и поклати глава, сякаш говореше на момче, което се опитва да бутне врата, на която пише "дръпни". Това накара веждите му да скочат на високо.
-Добре, аз...- почеса се по главата - трябва да намерим къща, в която да останем през нощта. Не искаш да знаеш какви неща живеят в мрака...- момичето се засмя със звънлив смях, който разцепи мрака на нощта.
-Аз съм Богинята на Мрака...нещата, които живеят там, са мои деца...- той потръпна. После потръпна пак, когато осъзна, че съвсем несъзнателно бе използвал думата "ние", а момичето не бе възразило. Затова сякаш сключиха мислен договор да не говорят за това как просто са се съгласили оттук нататък да продължат заедно.
Скоро бяха стигнали до сърцето на гората, където шумоленето на езерото бе все още сякаш оглушително. Създаваше усещането, че те заобгражда. Звуците й бяха като приканващ шепот. Като съскане на змия, която те наблюдава в мрака, спуснал перелината си от ужас и шок навсякъде около теб. Дан се огледа и внезапно си даде сметка, че нощта е станала безлунна. Нямаше я луната. Нямаше ги и звездите, осветяващи безкрайното небе. Сякаш Молашар бе навсякъде около тях. Самият той се бе превърнал в Нощта и ги приканваше да се потопят в мрака му, който ги бе притиснал. Материализирал се навсякъде около тях, превърнал се сякаш в коприна, която ги е покрила, мракът ги бе притиснал и пулсираше в очите и ушите им. Внезапно черната материя сякаш впи своите остриета в Дан. Хиляди образи и гласове нахлуха в съзнанието му. Лицата и виковете на всички, които Молашар бе убил...които двамата бяха убили. Усети наведнъж болката им и изпита агонията им. Чуваше и един познат плач, който лесно различи сред останалите...отне му време, за да осъзнае, че чува себе си.
Един шамар бе напълно достатъчен, за да изгони образите от главата му. Отвори очи и видя лицето на Лусифия близо до своето. Говореше му нещо, но сякаш думите не бяха отправени към него, а към някой друг. Това го успокои до някаква степен, затова побърза да я прекъсне, за да й покаже, че се е събудил.
-Колко време...
-Поне три часа. Наистина ме поизплаши.- започна тя и наистина в гласа й той улови нотка на загриженост.
-Виж, Молашар набира сили...иска отново да вземе контрол над тялото ми...не искам да си около мен, когато това стане.- момичето вдигна пръст и наклони глава на една страна, достатъчно, за да даде на Дан да разбере, че е време да млъкне. Щеше да отвори уста да каже нещо остроумно, но реши да замълчи. Внезапно си даде сметка, че не може да я остави. Колкото и да я харесваше и да не искаше да и стане нещо...той осъзна, че не може без нея. И не защото само тя може да го излекува...дори напротив, в такива моменти тя го дразнеше изключително много, никой никога не му е противоречал толкова много, но точно това го задържаше при нея - тя бе като аншоата върху пицата - дразни те, но същевременно не можеш да си представиш пицата без него. И в последствие започва да ти харесва. Точно така обясняваше привързаността си към нея.
Но сладките мисли останаха на страна, след като на прозореца на къщата, в която той така и не разбра как са се озовали, се показа огромно черно същество - тялото му представляваше скелет на нещо, което преди е било нещо средно между прилеп и дракон. По крилата му имаше много от черната материя, която ги бе нападнала в гората.
-Лусифия, аз...- всъщност не знаеше какво да каже. Знаеше, че това е краят. Знаеше, че ще убият момичето и ще приберат тялото на Дан. Но за сметка на това момичето имаше какво да каже.
-Стой тук. - прошепна тя и се гмурна в мрака на нощта, без да даде на момчето шанс да каже каквото и да било.
Преди да успее да помисли къде да се скрие, момичето (не можеше да я приеме като богиня, тя имаше вид на тийнейджър...и такава си остана за него до самия край - момиче) се представи и влезе във водата. Не чу част от думите, които тя му каза, но забеляза, че тя се отправя към чисто черната вода, напомняща на катран, част от която бе осветена от вълшебната луна, оцъклила се като огромно око над тях.
Застави се да я изправи и да я последва, всяка част от тялото му изгаряше да я последва във водата, който напомняше на самото нощно небе, тъй като можеше в нея да види луната и небето, осветено от безбройните звезди...а от друга страна наистина имаше нужда от баня, тъй като Молашар, който се бе настанил в тялото му за повече от хилядолетие, нямаше чувство за усещане и се докосваше до вода веднъж в седмицата, след като протестите от страна на Дан станеха нетърпими. Макар и заключено в себе си, момчето винаги е могло да общува с Бога на Нощта - нещото, което най-много харесваше в цялата работа с "обладаването", ако можеше така да го нарече.
Но, разбира се, рационалното му мислене се включи точно навреме, преди той да се изправи и да потегли към омагьосващото погледа езеро. Не бе имал контрол над собственото си тяло поне хиляда години и смяташе, че не може да контролира крайниците си, което би довело до евентуално удавяне. Сметна, че това не е най-добрия начин да се отблагодари на момичето, задето го е спасила от сигурна смърт. Какво ли щеше да си помисли тя? А какво можеше да каже той? "Здравей, аз съм Дан, така и така си добра с връщането към живот, защо не пробвам да се удавя?" - определено не беше добър в общуването, бе го практикувал само със себичния бог цял живот...не бе говорил с момиче откакто напусна замъка си...
Малко след това главата й се показа на повърхността - кожата й беше толкова бяла, а косата й толкова черна...тя бе също като дете на нощта и той чак сега си даде сметка защо тя е Богинята на Мрака...сякаш се къпеше в него, а той толкова я обичаше и я покриваше като своя майка.
След като разбра, че момчето няма да я придружи в езерото, тя излезе от водата. Няколко секунди по-късно Дан осъзна, че тя нямаше нито капка вода по себе си и се запита дали тя всъщност не се е изкъпала в самия мрак.
-Благодаря ти...- тя само се усмихна и той реши, че трябва да каже още нещо. Погледна ръката й и възкликна - Ръката ти! Тя...
-Да, знам. - отговори тя все така усмихнато и разбиращо и замълча. Явно го остави сам да интерпретира ситуацията и той с ужас, а може би и с радост разбра, че именно мракът е излекувал ръката й. Той я докосна, момичето трепна леко и Дан го забеляза, но въпреки всичко стисна китката й и я завъртя в ръцете си. Внезапно в главата му нахлуха безброй образи. Изведнъж се озова отново в двореца си, а в ръцете си държеше топлата длан на Рейн, момичето приличаше толкова много на Лусифия. Двамата бяха в огромните градини на краля, заобградени от червени рози, които изпълваха въздуха с аромата си. Небето както винаги бе вълшебно. Лъч лунна светлина падаше върху сините очи на Рейн, карайки го да настръхва при всяко нейно движение. Възможно ли бе толкова много да си приличат. И защо тези спомени така неканено нахлуха в съзнанието му, което не бе ползвал сам от столетия? Внезапно безкрайно сините очи се впиха в неговите, ноктите на ръката й се забиха в бузата му и тя заговори. Най-ужасяващото от всичко бе, че заговори с гласа на баща му...
-Ти си виновен за смъртта ми...
Внезапно Дан изкрещя и с това успя да изгони картините, нахлули в главата му. Лусифия бе застанала над него. Положи дланите си на лицето му и го успокои. Дишаше тежко, ръцете й бяха също така топли като тези на Рейн. А те двете сякаш бяха един и същи човек. Възможно ли беше? Все пак момичето беше богиня...но скоро реши да отхвърли тези мисли, макар все още да усещаше, че имаше нещо странно в това момиче, нещо мистериозно - и най-вече начина, по който го гледаше. Сякаш винаги го е познавала. Гледаше го с разбиране, което го плашеше. Какво разбираше тя? Той бе държан под ключ в себе си за безкрайно дълъг период от време, а тя стоеше там и се усмихваше...и не след дълго се почувства изключително гузно, че бе допуснал такива мисли в чисто новото си съзнание. Самото й присъствие го успокояваше, караше го да се чувства в пълна безопасност. А точно тогава той бе така слаб и уязвим. И след като момичето продължи да мълчи, той започна да говори. Беше толкова хубаво отново да говори със собствения си глас, така дълбок и замислен, а не със стържещия тенор на Молашар...
-Виж, още веднъж ти...
-Не е нужно да ми благодариш сто пъти - прекъсна го тя на средата на изречението и поклати глава, сякаш говореше на момче, което се опитва да бутне врата, на която пише "дръпни". Това накара веждите му да скочат на високо.
-Добре, аз...- почеса се по главата - трябва да намерим къща, в която да останем през нощта. Не искаш да знаеш какви неща живеят в мрака...- момичето се засмя със звънлив смях, който разцепи мрака на нощта.
-Аз съм Богинята на Мрака...нещата, които живеят там, са мои деца...- той потръпна. После потръпна пак, когато осъзна, че съвсем несъзнателно бе използвал думата "ние", а момичето не бе възразило. Затова сякаш сключиха мислен договор да не говорят за това как просто са се съгласили оттук нататък да продължат заедно.
Скоро бяха стигнали до сърцето на гората, където шумоленето на езерото бе все още сякаш оглушително. Създаваше усещането, че те заобгражда. Звуците й бяха като приканващ шепот. Като съскане на змия, която те наблюдава в мрака, спуснал перелината си от ужас и шок навсякъде около теб. Дан се огледа и внезапно си даде сметка, че нощта е станала безлунна. Нямаше я луната. Нямаше ги и звездите, осветяващи безкрайното небе. Сякаш Молашар бе навсякъде около тях. Самият той се бе превърнал в Нощта и ги приканваше да се потопят в мрака му, който ги бе притиснал. Материализирал се навсякъде около тях, превърнал се сякаш в коприна, която ги е покрила, мракът ги бе притиснал и пулсираше в очите и ушите им. Внезапно черната материя сякаш впи своите остриета в Дан. Хиляди образи и гласове нахлуха в съзнанието му. Лицата и виковете на всички, които Молашар бе убил...които двамата бяха убили. Усети наведнъж болката им и изпита агонията им. Чуваше и един познат плач, който лесно различи сред останалите...отне му време, за да осъзнае, че чува себе си.
Един шамар бе напълно достатъчен, за да изгони образите от главата му. Отвори очи и видя лицето на Лусифия близо до своето. Говореше му нещо, но сякаш думите не бяха отправени към него, а към някой друг. Това го успокои до някаква степен, затова побърза да я прекъсне, за да й покаже, че се е събудил.
-Колко време...
-Поне три часа. Наистина ме поизплаши.- започна тя и наистина в гласа й той улови нотка на загриженост.
-Виж, Молашар набира сили...иска отново да вземе контрол над тялото ми...не искам да си около мен, когато това стане.- момичето вдигна пръст и наклони глава на една страна, достатъчно, за да даде на Дан да разбере, че е време да млъкне. Щеше да отвори уста да каже нещо остроумно, но реши да замълчи. Внезапно си даде сметка, че не може да я остави. Колкото и да я харесваше и да не искаше да и стане нещо...той осъзна, че не може без нея. И не защото само тя може да го излекува...дори напротив, в такива моменти тя го дразнеше изключително много, никой никога не му е противоречал толкова много, но точно това го задържаше при нея - тя бе като аншоата върху пицата - дразни те, но същевременно не можеш да си представиш пицата без него. И в последствие започва да ти харесва. Точно така обясняваше привързаността си към нея.
Но сладките мисли останаха на страна, след като на прозореца на къщата, в която той така и не разбра как са се озовали, се показа огромно черно същество - тялото му представляваше скелет на нещо, което преди е било нещо средно между прилеп и дракон. По крилата му имаше много от черната материя, която ги бе нападнала в гората.
-Лусифия, аз...- всъщност не знаеше какво да каже. Знаеше, че това е краят. Знаеше, че ще убият момичето и ще приберат тялото на Дан. Но за сметка на това момичето имаше какво да каже.
-Стой тук. - прошепна тя и се гмурна в мрака на нощта, без да даде на момчето шанс да каже каквото и да било.
Съобщение [Страница 1 от 1]
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
|